Унизена Европа пак затвори очите си за геноцида над кюрдите
Тази схема, според оплетената в собствените си непремислени ходове Ангела Меркел, била „качествена стъпка напред“. Шефът на Съвета на ЕС Доналд Туск пък очаквал „промяна на играта за спиране потока от бежанци“... Естествено премиерът Ахмед Давутоглу побърза да разсее илюзиите на въпросните персони, заявявайки: „Никой не може да ви гарантира спиране на потока от бежанци. Ние ще изпълним ангажиментите си и миграцията ще стане повече легална, отколкото нелегална“. Утешително, няма що!.. И за да бъде по-ясен, добави: „Предложенията ни /разбирайте ултиматуми – б. Д. А./ са свързани със стратегически въпрос за нашата държава – влизането й в ЕС“.
Покрай протоколните любезности на срещата западните лидери свенливо, почти мимоходом засегнаха темата за правата на човека в Турция, за цензурата, свободата на словото и бруталното спиране на вестници, неудобни за управляващите. Отговорът на Давутоглу бе лаконичен и очаквано лицемерен: „У нас няма проблем със свободата на изразяване“... Пълно табу обаче витаеше около темата за продължаващия от десетилетия геноцид срещу кюрдския народ. За кървавите изстъпления на армията и жандармерията срещу невинни хора в Югоизточна Турция, обявени от властите за борба с тероризма. За средновековните насилия срещу онези , които не се страхуват да обявят своята кюрдска идентичност. За хилядите политически затворници, сред които има стотици юноши, дори деца, осмелили се да протестират срещу въоръжените до зъби съвременни варвари. За сегашните опити на Анкара да анексира сирийски територии около границата и нейните неспирни артилерийски атаки срещу мирни жители и позициите на кюрдското опълчение в съседната уж суверенна държава...
Височайшите персони в ЕС, които непрестанно ни натрапват някакви имагинерни европейски ценности, мълчат за всичко това и се държат унизително като васали пред новоизлюпения султан Реджеп Ердоган и дясната му ръка Ахмед Давутоглу. Зад йезуитската им схоластика около човешките права се крие неизлечимият рефлекс към двойния стандарт и егоцентризмът в международната политика. Сега двулична Европа симулира фалшива загриженост към невралгичните Балкани и Близкия изток, но остава глуха към кървавата драма на кюрдския народ, превърнала Югоизточна Турция в океан от човешка мъка. Истината за нея често е заложник на груби спекулации, заблуди, полуистини и откровени лъжи.
Сред тях има един основен въпрос: Какви са кюрдите?...“Планински турци“, отговарят в шовинистичен пристъп години наред пропагандните рупори на югоизточната ни съседка. Зад тази нелепост / подобно на опитите да обявят българомохамеданите у нас за „Родопски турци“/ се крият имперски амбиции. Те са в пряка връзка с прокламираната още от Ататюрк и от бащата на пантюркизма Зия Гьокалп политика: един народ-една държава- една нация. Затова в конституцията на страната до ден днешен са забранени каквито и да било малцинствени езици и аспирации, всеки гражданин, независимо от произхода му, е...турчин.
Кюрдите са деца на Месопотамия, една от люлките на човешката цивилизация. Принадлежат към групата на индо-европейските народи, имат самостоятелен език, по-стар от древноперсийския. На него са написани свещените им книги – „Зандавеста“, „Джалуа“ и „Мусхафи реш“ /Черната книга/. Древната им религия –Зороастризмът, е на повече от 2500 години с три основополагащи принципи: добра дума – добро намерение – добро дело. Според някои изследователи епосът на кюрдите е сред „най-великите паметници на световния народен фолклор“. Прадедите им са племената лулу, касии, гути и заза, върху чиято територия е създадена Асирийската империя. Насилственото им ислямизиране започва след арабското нашествие през VII век. При османските завоевания султан Селим I / 1514 г./ обявява княжествата им за васални и от тогава геноцидът над кюрдския народ не е спирал.
Не спира и неговата борба за оцеляване. Серия от въстания разтърсват Османската империя. Едно от тях е масовото народно движение на Шейх Нахри през 1880 г. Отговорът на властите е незабавен: кюрдските села са изпепелени, стотици хиляди са избити или изселени. Плахи надежди се появяват след Първата световна война, Севърският договор от 1920 г. признава правото на кюрдите да създадат своя държава. Но и този път правото отстъпва на имперските цели и задкулистните сметки. Както обикновено Европа е „сляпа“, втренчена единствено в собствените си интереси и краят на илюзиите настъпва с Лозанския договор от 1923 г. между Турция, Англия и Франция. Клаузите на Севърския са анулирани, а Кюрдистан разкъсан на части. Ето защо днес в Турция живеят над 20 милиона кюрди, в Иран 8, Ирак – около 6, в Сирия – близо 4 милиона.
Сегашните „защитници“ на човешките права в Западна Европа удобно заобикалят тези факти, както и геноцидът, при който републиката ще се окаже още по- безмилостна от империята. Ето кратка хроника на изтреблението:
1925 г. – поредно въстание на кюрдите. Тогавашният британски военен аташе Армстронг пише ужасен до своето правителство в Лондон: „Турците нахлуха в Кюрдистан с огън и меч. Измъчваха мъжете и ги обесваха, ограбваха и изгаряха селата, убиваха жените и децата, които колеха пред родителите им. Страданията на българи и гърци по време на османското владичество бледнеят пред зверствата на турската армия в Кюрдистан“.Това е армията на прехваления реформатор Мустафа Кемал Ататюрк...
1930 г. Сто и петдесет хилядна войска се изправя срещу няколко десетки хиляди слабо въоръжени кюрди. Близо 1000 селища са изравнени със земята, над 11000 човека, главно жени и деца, са разстреляни, изгорени живи, обесени. Повече от 100 интелектуалци са удавени в езерото Ван. Следва изселване на оцелелите, разкъсване на родствените връзки, потурчване.
1932 г. Турция е разделена на 4 зони, целта е кюрдите да се отделят от родните им места и да бъдат асимилирани. Две години след това влизат в сила т. нар. СС закони – за принудително изселване. Името им идва от две понятия: сюргюн /депортиране/ и сойкъръм /геноцид/. Кюрдският език е забранен навсякъде, именната им система- също.
1937 г. Район Дерсим /Сребърна врата/ е преименуван на Тонджи. Народните песни и облекла на кюрдите „заза“ са поставени под забрана, земите и имуществата им - конфискувани и раздадени на турци. После идва ред на армията. И на нови зверства.
Картината не се променя и след Втората световна война. Следват три военни преврата. Първият /1960/ започва с масови арести на влиятелни кюрди. Като продължение на закона за принудително изселване от 1934 г. е приет още един - № 105. В 19 вилаета неудобните за властите семейства са изгонени от родните им места за асимилиране от турски общности. По това време висш военен от Генералния щаб дефинира така политиката на Анкара спрямо кюрдите: „Ако непоправимите планински турци не се успокоят, армията ще бомбардира градовете и селата им. Дотогава, докато те и тяхната страна не бъдат потопени в море от кръв“.
Турските генерали държат на обещанията си, политиците – също. Преди години бившият премиер Бюлент Еджевит заяви публично: „ Свобода и демокрация – да, но не за всички, а само за турския народ!“.. Позицията му напълно съвпада с тази на неофишиста полк. Алпаслан Тюркеш, създател на крайно дясната Партия на националистическото действие и на терористичната групировка „Сивите вълци“.
Подобна е и политиката на генералите, извършили военния преврат през 1980 г. В Югоизточна Турция е обявено извънредно положение – 12-то поред в историята на републиката. Под прикритието на уж рутинни учения с безобидни имена /“Крилатият Ж 178“ , „Слънце“, „Благоденствие“ и др./ 130-хилядна армия извършва бойни операции в кюрдските райони, съчетани с масови насилия за сплашване. Влизат в ход и други форми за разправа – т.нар. война без свидетели и пленници чрез внедряване на турска агентура срещу местното население. Военният преврат не само не успя да реши вътрешните проблеми на Турция, но ги задълбочи с нежеланието на хунтата и последвалите я правителства да демократизират страната. Спрямо кюрдите политиката на Анкара до днес си остава откровен държавен тероризъм, който по никакъв начин не може да се впише в иначе лицемерните й опити да разхубави образа си пред европейското обществено мнение. Турските генерали и политици отказваха да разберат, че кюрдският проблем няма военно решение - управленската им философия винаги е била имперска, а тя не зачита каквито и да било права на подтиснатите малцинства.
Нещата обаче приемат неочаквана за властите посока след създаването на Кюрдската работническа партия /ПКК/, начело с лидера на кюрдския народ Абдуллах Йоджалан – възпитаник на Анкарския университет по политически науки.
Димитър В. Аврамов*
/Следва/
-----------------------------------------
*Димитър В. Аврамов е политически коментатор. Автор е на стотици разследвания по вътрешна и международна политика, българо-турските отношения, ислямският фундаментализъм, Възродителният процес, ролята на ДПС в ерозирането на българската държава, кюрдският проблем. Неговите разследвания са в основата на два серийни документално – публицистични телевизионни филми. Депутат в 42-то Народно събрание. Почетен член на Националния независим съюз на офицерите в България. Председател на Българския културно-информационен център за Кюрдистан. Един от малцината чужденци, имали достъп в бази и тренировъчни лагери на кюрдските партизани в Близкия изток, където са срещите му с ръководителите на съпротивата, включително и с лидера на кюрдския народ Абдуллах Йоджалан.
Моля, подкрепете ни.
