Манол Глишев: Наистина ли Русия е виновна за всичко? Да. И за това си има причини. Но за кое „всичко“ говорим?

„Стига вече с тази Русия!“, възкликват явните и по-прикрити привърженици на диктатурата, извинявам се – на „здравата ръка“. От скоро те се наместиха и като привърженици на „консерватизма“, но разбиран като страх и омраза към жени, хомосексуални и етнически малцинства. Възклицанието на тези „консерватори“ с произход от комсомола винаги следва като рефрен всяко твърдение за руско участие в поредния скандал, диверсия или друго активно мероприятие из България, Европа, а и по-широк ареал. И на пръв поглед това възклицание е оправдано. В крайна сметка, просто не може една и съща държава винаги да е в дъното на толкова много смущаващи истории. Нали така – не може? Чисто логически, в света на съвременните сложни и, откровено казано, хищнически международни отношения няма как една страна да отнесе отговорността за всяко възникнало зло. Нали?

Дали?

Аргументацията на проруската страна в този спор често се прикрива като аргументация на неутралните, на непредубедените. Това, разбира се, е само стратегия на малцинството и често е просто рефлекс, отработено отрицание. Когато аргументът „ама не може да са са все едните“ бъде приложен, то веднага става ясно, че аргументиращият се вече мислено е разделил света на „едните“ и „другите“, тоест той предполага конфликт и с това издава позициите си в него. Това е точно като предизборния аргумент „ама не може всички да са маскари“. Ами ако са? Така че този вид призив към доверието ви, а не към фактите е сигнал първи, че се канят да ви лъжат.

Стратегии на отрицанието

„Другите“, които също трябва да бъдат обвинени и към които тази стратегия иска да отклони разговора, никога не са диктаторски режими. Винаги са демокрации. Дали ще ги наречем представителни или либерални демокрации е без значение – но срещу тях веднага следва класическият уотабаутистки тип коментар: „А те защо бият черните?“ Започнали сте разговор с новината, че например руски наемници са засечени за пореден път из Африка и че това става в конкретен момент, когато вниманието на Европа трябва да бъде отклонено например от провалянето на износ на украинско жито и риска от глад в няколко държави или пък от отвличането на украински деца из окупираната част на Донбас – и веднага ви контрират с: „А вие знаете ли колко лошо се държат американците с политзатворници в Гуантанамо?“ И се опитват да ви завлекат насила в това Гуантанамо, обвиняват ви, че сте предубеден и платен, само защото упорито държите да говорите за слона в стаята, а именно – за поведението на Русия. Ако сте последователен и останете в темата, ви обявяват за „фашист“. Тази дума вече напълно се изтърка, особено когато се появи в екзотичното, направо абсурдно съчетание „либералфашист“. Не се изследват действителните прояви на фашизация в обществото (като растящия национализъм, тормоза срещу критици, постоянните лъжи и противоречия на властите, ограничаването на свободи за обикновения гражданин, скачането на официалното говорене от умерен към военизиран тон), а се лепят етикети наляво и надясно. Обратно, ако се съгласите да слушате безкрайни тиради за Гуантанамо, геноцида над индианските народи от XIX в., злините на европейския колониализъм или опасностите от джендър-идеологията, то вие тутакси ставате „диалогичен“ и „балансиран“. Хвалят ви, че сте глупав и разсеян, защото сте се съгласили да се подмени темата.

Но да оставим типа аргументации и да говорим по същество за съвременна Русия и нейното убедително международно присъствие от разпадането на Източния блок досега.

Войни, „антитероризъм“ и замразени конфликти... и войната в Украйна

Армено-азерската серия конфликти, започнала още в 1988, още преди разпадането на СССР и продължаваща до днес. Войните в Грузия, плюс Абхазия, Алания и Южна Осетия, от 1992 до 1994. Молдовското Приднестровие, от 1992 до днес. Гражданска война в Таджикистан, от 1992 до 1997. Чечения, 1994-1996 и отново 1999-2000. Руската поява на летището в Прищина, 1999. Грузия, 2008. Украински Крим и Донбас, от 2014 до днес. Сирия, от 2011 (по-открито от 2015) до днес. Гражданска война в Централноафриканската република от 2018 до днес. Гражданска война в Мали от 2021 до днес. Преврат в Нигер, 2023. Списъкът е непълен. Обърнете внимание колко много от тези войни забират като гнойни абсцеси и се влачат с години, дестабилизирайки света. В това отношение Руско-украинската война има реален потенциал да подпали цялата планета, защото окуражава диктатори с подобно на Путиновото мислене да действат като руския си колега и с това да секат клона на глобалния мир, горе-долу установен от 1945 година насам. Никоя друга регионална война не е толкова опасна за света като Руско-украинската. Това не е просто поредният конфликт някъде си.

Инак това е широк ареал, включващ както периферията на Европа, така и бившите съветски републики. Понякога двете множества съвпадат. Отделна подгрупа в тези места, където винаги се появяват руски спецназове и/или наемници, са бивши колонии на европейски държави – развиващи се страни, поддържащи понякога изгодни, а друг път трудни отношения с бившите си метрополии. От всички тези места и войни с руско съучастие най-близки и най-опасни за нас са тлеещото молдовско Приднестровие, прищинският инцидент и (още веднъж) сега бушуващата Руско-украинска война, която навлезе в особено жестока фаза от 2022 насам. Но това не е всичко.

Опити за преврат

През 2016 година в Черна гора имаше опит за преврат и обвиненията на Подгорица са за руско насърчение към превратаджиите. През 2015-2017 серия протести в особено важната за нас Северна Македония също индиректно сочеха към дългата ръка на Русия.

Политически репресии и убийства

За политическите убийства и опити за убийства както на руски опозиционери, така и на неудобни за руската държава чужденци (включително и българи) може да се пише дълго. Литвиненко, Политковская, Немцов и по чудо живият, но затворен Навални са подходящи примери за отношението на руската държава към вътрешните критици на руския режим.  Тук е мястото да се спомене, че през 2023 журналистката Марина Овсянникова беше хвърлена в затвора за над осем години – заради плакат „Не на войната“, издигнат по време на телевизионно предаване. През 2020 руски съд осъди изследователя на Сталиновите престъпления Юрий Дмитриев... по внезапно скалъпено обвинение в в сексуално насилие. Отново през последната година окончателно беше забранен и руският исторически фонд „Мемориал“, създаден от акад. Сахаров с цел изследването на престъпленията на болшевишкия режим срещу руския и останалите съветски народи. Борбата на руските власти срещу политическата свобода на словото и свободното установяване на историческата истина се върн към смразяващите, стари съветски практики на убийства, забрани и затвор за историци и журналисти.

Специално за България ще спомена няколко имена, като дори не ми се налага да се връщам чак до съветско-българската съдба на писателя-дисидент Георги Марков или до съветско-кюрдско-българския атентат срещу папа Йоан-Павел II. През 1992 при крайно съмнителни обстоятелства, уж случайна катастрофа, загива депутатът от СДС Красимир Чернев – човек, който публично говори за крайно зловредната и незаконна намеса на руските упраляващи кръгове в българската енергетика. Неговата смърт е свързана с работата му и днес този човек е несправедливо забравен. Впрочем, само като скоба, смъртта на Чернев съвпада по изпълнение и по време с гибелта (пак в катастрофа) с на пръв поглед несвързания депутат от ДПС Свилен Капсъзов – той загива в резултат от опита си да накара Движението за права и свободи да не извива ръцете на СДС, а да работи заедно с него за отдалечаването от посткомунистическите зависмости на България. Убиецът на Капсъзов, бившият служител на МВР Георги Едрев, е преминал през руско-съветски тип подготовка за външноразузнавателни, включително и диверсионни дейности. Неслучайно ДПС през следващите години системно действа като директен проводник на руски интереси в България. Чернев и Капсъзов стават жертви не само на един и същи тип престъпление, но и на собствената си мотивация да действат за българския национален интерес, което директно означава – против запазването на руското криминално влияние у нас. Колкото до „случайните“ катастрофи – те са само един от специалитетите на съветските и руските служби.

Още две от множеството жертви на атентати в България си струва да се споменат минимум като свързани с руските интереси у нас – бившият министър-председател Андрей Луканов (1996) и Алексей Петров-Трактора (2023).  Върху тези две убийства може да се напишат самостоятелни изследвания.

Забравяме ли взривовете на оръжейни складове – като минимум Челопечене от 2008 и Карнобат от 2023? Собственикът Емилян Гебрев е говорил и за заплахи за живота си. През 2014 и 2021 подобни взривове на оръжейни складове имаше и в Чехия, като там за съжаление освен руска намеса има и „братска“ българска следа – какво да се прави, топлите връзки между мощното проруско крило в нашите институции и организирана престъпност и техните стари приятели в Москва никога не са спирали.

Най-сетне, последно, но не по значение, журналистът Христо Грозев разкри детайли за неуспешно подготвян проруски преврат в самата България, също от 2016 г. Не е тайна, че у нас има руски затворен комплекс в Камчия, руска въоръжена охрана на пристанище Росенец, голям брой наскоро заселили се у нас руски млади военни „пенсионери“ и на всичко отгоре – и проруска паравоенна организация под името БНО „Шипка“. Това ни прави уникално нестабилна страна сред всички държави-членки на НАТО. Вече за всички организации, партии, НПО-та и клубове на русофили, путинисти, „православни“ от московски обряд, царебожници, „патриоти“ на панславизма и други полуприкрити сталинисти трябва отделна статия.

Разхищение на ресурси: доброволно кръвопускане срещу престиж

Най-успешните държави и общества в историята обикновено са вътрешно устойчиви. Те имат национална база, от която да градят империите си. Това означава, че първо трябява достатъчно голям процент от населението да е осигурено. Означава пари, индустрия, пътища, училища, болници и вътрешен пазар. Включва и стабилни граждански институции, които действат заедно и поотделно в рамките на закона, като часовник. Това позволява на съответната нация да се съвземе от евентуално поражение и максимално да оползотвори всеки успех. Всичко това е напълно пренебрегнато в Русия. И бива системно пренебрегвано. В Русия се разчита на природни богатства, които се продават, за да се финансират армията и полицията (както и олигархията), а не нуждите на населението. Там не се инвестира в мнозинството граждани, а във вътрешни и външни политически механизми. Русия вложи и продължава да влага фантастични средства в агитация, пропаганда на няколко нива, както и във външни проекти като Брекзит, френския „Национален фронт“, движението за каталонска независимост и, разбира се, сагата с президентския мандат на Доналд Тръмп. Тези неща вече даже не се крият и отричат. Дори в България виждаме резултата от постоянната руска пропаганда и финансиране на проруски организации. Войните в Сирия и Африка също не са безплатни. Вместо да вложи парите от гориво в собствената си територия, Русия усърдно изнася капиталите си, за да получи средносрочен пресиж и международно влияние. В дългосрочен план това е вид самоунищожение, постоянно кръпускане. Един колос на глинени крака, една периодично фалираща голяма държава с намаляващо мъжко население и без инфраструктура влага последните си с мъка изцедени пари във война, агитация и външнополитически ангажименти. В Русия обичат сами да се сравняват с Византия, но вместо да са Византия на Юстиниан, те постигат самообезкървяващата се империя на Мануил Комнин.

Палестина и Израел

Докато пиша тези редове, тече третият ден от безпрецедентната атака на терористите от „Хизбулла“ ( а вече и от „Хамас“) срещу Израел. Октомври 2023 ще се запомни. Това вече не е просто серия терористични актове – това на практика е война. За три дни жертвите са стотици и от ираелска, и от палестинска страна. Разбира се, жалкото е, че мнозинството от загиналите са обикновени цивилни. Наплашеният от тероризма Израел постепенно се превръща в нещо, което не трябваше да бъде – в травмирана нация, склонна към корупция и вътрешно втвърдяване. Винаги става така, когато една външна опасност продължи да съществува прекалено дълго. Докато иранската подкрепа за „Хизбулла“ и „Хамас“ гарантира продължаване на жестокостите както в Израел, така и в съседен Ливан, който е на практика завладян от терористи и се е превърнал в цел на израелски ответни удари. Добре, но откъде изолираният Иран има средствата за фиансиране на терористи? Отговорът отново е... от Русия. В началото на новата фаза от войната срещуУкрайна през 2022 Руската федерация беше подложена на още по-тежки финансови санкции дори от Иран. Но Москва продължава да продава горива например на Китай и все още изцежда по някой милион за въоръжение (специално за дронове „Шахед“) къмТехеран. Оттук иранските власти продължават да могат да помагат на най-фанатизираните елементи в Ливан, Газа и Западния бряг. Случайно ли първата атака на 7 октомври съвпадна със 71-я рожден ден на Путин? В миналото руският диктатор е получавал и други зловещи подаръци за звоите годишнини – например новината за смъртта на Анна Политковская през 2006. Но извън датата, Институтът за изследване на войната вече писа, че сегашните невероятни атаки срещу Израел са в полза на Русия и ще бъдат използвани от нея. Не бива да забравяме, че през десетилетията на Източния блок съветска Москва подкрепяше арабската кауза против Израел (и оттам – необяснимата българско-арабска „дружба“). Бившият румънски контраразузнавач Йон Пачепа (генерал от „Секуритате“, избягал в Щатите, подобно на Юрий Безменов) споменава в книгата си „Дезинформация“ от 2013, че зад произхода на съвременния ислямистки тероризъм стоят включително и сериозни съветски интереси и средства. Тази част от историята обикновено се пропуска в България, защото под руско влияние ние тук сме вторачени в идеята, че през 80-те Америка е финансирала първите прояви на афганските борци против съветското нашествие. Но докато в продължение на десетилетия Москва стои твърдо зад арабско-иранските опити за унищожение на Израел, твърденията на Пачепа и на американския му съавтор Роналд Ридлак не могат да се пренебрегнат. А както вече припомнх, днешната власт ан Путин и ФСБ е органично продължение на властта на някогашния КГБ. Да, Русия има пръст включително и в израелско-палестинския конфликт.

А защо, все пак, другите бият черните?

Сигурен съм, че за всяка световна сила могат да се намерят отвратителни факти. Нито една голяма държава не е станала такава с изцяло хуманни средства.Проблемът с Русия е, че нейните действия засягат нашата България пряко – и то само внегативен план. Русия изнася авторитаризъм, организирана престъпност, коруппция, шантажи, нестабилност и насилие. И го прави към нас, към наши ссъседи и към по-общо към собствения ни регион. Франция, Великобритания, САЩ и Германия също имат своите черни хроники. Разбира се, че ги имат. Но не насам. Не сега. Не в последните трийсет години. И не така организирано като Руската федерация. Те даже се опитват да се развиват в посока повече права, повече свобода, повече търпимост. Дори може би прекаляват в тази посока – но това е все пак някаква еволюция, при това еволюция на демокрацията, а не стоене в тоталитаризма.

От гледна точка просто на реализма за България е без значение кой бие черните някъде на другия край на света. В наш обективен интерес е да знаем кой го прави тук и сега. На две крачки от България или дори в самата България. Оставете приказките за тонове изнесена златна руда, кемтрейлс и други такива градски митове с проруски пропаганден характер. В крайна сметка истинският златен резерв на България е изнесен като военен трофей точно към Москва. Но ако се концентрираме върху последните десетилетия, ние знаем кой бие не черните, а самите нас – в България и околните страни. Кой постоянно работи против реалното установяване на работещи институции, действителна парламентарна демокрация и частна собственост, придобивана и запазвана по честен, а не по мафиотски път. Отговорът е именно Русия.

Защо това е така: руските травми

Да поговорим за руската култура. Но не за балет и художествена гимнастика, не за Толстой и Чехов, а за културата на всекидневието... и управлението.

Днешната Руска федерация е формирана от Съветския съюз, а неговата история е травматична. СССР възниква от болшевишката революция и руската гражданска война в 1917-22. Той е създаден в период на дълбока криза – непреодоляна загубав Руско-японската война от 1905, поражение в Първата световна война, 1914-18, липса на хляб, направо глад и постоянна, жестока, студена несправедливост, смазваща средната класа. Самият нов, съветски живот започва и протича в условията ту на чистки, ту на страх от тях. В постоянна надпревара за елементарни стоки и удобства, без умереното щастие на консумеризма. Дори и болшевизмът не освобождава например селяните. Напротив, закрепостява ги обратно – в държавно притежаваните колхози, без частни ниви и ферми, без дори селянинът, формално гражданин на СССР, а не поданик да притежава паспорт.

Да добавим Съветско-полската война от 1920, съветско-финландската от 1939, шокиращото германско предателство към пакта Молотов-Рибентроп от 22 юни 1941 и съветската отбрана, прераснала в победа през Втората световна от 1941 до 1945. 14% процента от съветското население загива. Десетки милиони минават през окупация и допълнителна мизерия. Никога не бива да забравяме двойната украинско-руска травма на Гладомора и тайнат, вътрешносъветска гражданска война от 1945-1956, когато СССР мъчително доразчиства местните, етнически, постнацистки останки от въоръжени съпротиви.  През цялото време преди, по време на и след т. нар. Отечествена война на власт в Москва е Сталин – човек, хладнокръвно разместващ и заповядващ екзекуциите на хиляди, даже милиони хора. Индивидът губи всякакво значение. Целият ХХ в. е дълбока травма за руския етнос, както и за всички останали народи първо в империята, а после и в СССР. През съветския период традиционната религия и отношения на населението са преследвани и подменяни с нов тип, болшевишки, съветски, отново травматични връзки. СССР освен това се заема с износ на революция, който се оказва понякога успешен, но се проваля фатално в Афганистан и това води до окончателния фалит на съветската система през 1989-1991. Афганистан винаги е бил гробница на империи и съветската не е изключение.

Материалният живот винаги е неосигурен. Дори богатите не знаят кога на вратата им ще почука КГБ/ФСБ. За всички останали - жилищна криза, хаос в доставките на хранителни продукти, почти пълна липса на пътища и генерално ужасяващи болници. Това е всекидневие за милиони руснаци. Към това – постоянно пропагандирана от държавата, невротична идея за мисия, величие и разделение на света на „свои“ и „врагове“.  Внезапно (и неискрено) завръщане към православието, но в националистическа версия. Абсурдна смес от преклонение едновременно към Николай II и Сталин. Едва глътка въздух и свобода на мисълта през 90-те, но съпроводена с установявяне на престъпни интереси – и в днешни дни отново цензура.

При това КГБ/ФСБ реално никога не са губили властта. А те имат собствена вътрешноведомствена култура, която е формирана в Студената война. Те подозират всички във всичко, на което сами са способни. Безменов, Литвиненко, Суворов (Резун) и Митрохин са говорили и писали много за това. Тази вътрешноведомствена култура на атентати, подозрителност и безчовечност управлява население с вече описаната втора, поданическа култура на страх, недоимък и завист.

След всичко това – каква да бъде руската държава и нация? Тя няма как да е общество на емпатията, търпимостта, коректното отношение и законността. Тези хора масово не умеят да живеят в мир, защото мирът предполага грижа за създаването на просперитет и поемане на съдбата в собствените ръце на гражданите. Впрочем, този фатален модел за съжжаление успешно е насаден от комунистическия режим и у българите. На свой ред управляващите в Русия са самоподновяваща се прослойка полицаи и техни криминални протежета, изградила устойчива психология на конфликт със света, асиметрична агресия и система от противоречиви, нарочно объркващи пропагандни мрежи. Руската пропаганда няма логика за консуматора, тя разчита на чисто емоционалните му реакции. Логиката е само за производителите на пропагандата. Това е завършена антиутопия, смразяваща пародия на Третия райх. Включително част от посланията на днешната Руската федерация са открито заети от пропагандната машина на Йозеф Гьобелс – като прочутото обръщение към жените: деца-кухня-църква.

Ето защо Русия не успя да запази ценното от 90-те, а отхвърляйки го, отхвърли и самата идея за свобода. Желаейки илюзията за ред, предлагана от диктатурата и поддържайки на власт стари, поздозрителни ченгета, Руската федерация си запази плацдармове из Източна Европа и Кавказ (Кьонигсберг, Приднестровието, Южна Осетия). Първоначално предпазливо, а от 2004 насам все по-видимо Русия вървеше по пътя на повторното революционизиране на собственото общество, на подготовка за нова Студена война. Но и на нова гореща, както показват серията намеси на руските спецназове и наемници в Африка и Сирия. Насилственото, осакатяващо възпиране на Грузия (2008) и особено на Украйна (2014) от присъединяване към ЕС е само върхът на айсберга в една политика, която целенасочено беше тръгнала към подновяване на стария конфликт Изток.-Запад. На този фон приказките за превантивна „самозащита“ от разширяването на НАТО само прикриват флагрантното нарушение на международното право. За разлика от Русия, европейските държави явно са се отказали от войната като легитимно средство за радрешаване на спорове. Докато поради травмите си и поради възвеличаването на войната Русия в това отношение си остава в ХХ в.

Изводът?

Да, за всичко е виновна Русия. Знам колко зле звучи това, но изводът е неизбежен. Разбира се, Русия и изобщо никоя държава не е виновна за природните бедствия като чумата, земетресенията и цунамитата (забравете глупостите за HAARP). Но диктатурите като правило не са настроени към мирно вътрешно развитие, нито дори към сътрудничество в експанзията си. Много диктатури започват с интерес и грижа за националния капитал, но никога не спират там. В Русия дори и тази първоначална грижа я няма. Тя изнася към България и света следните екпортни стоки: война, лъжа и корупция.

Манол Глишев

за ФрогНюз