Солженицин: Да влезем в схватката без да се оправдаваме с липсата на оръжие

Знае ли някой цената на заблудата? Заради липсата на отговор нечии животи се случват само биологически.

Нашият народ е болен. Той сe e взрял в държавата и очаква от нея решение за всичко. И така забравя за отделния човек, неговото достойнство, ценностите му. Това го лишава от усещането за свобода. Значи от всичко.

Светът чества 100 годи от рождението на Александър Солженицин. Човекът, който каза истината. За сталинския режим. Който посочи съветския строй и рече: Грозен си, несправедлив си, жесток си! Каза истината за всичко, което виждаше.

Ако не знаете нищо за Солженицин или само сте чували името му – не четете този текст. Пийте си кафето и си пушете цигарката. Не си усложнявайте деня, той и без това има значение само за вас. Има ли?

Някой, който си лишил от всичко, вече не е под твоя власт. Той е отново напълно свободен. Един от вечните уроци на писателя.

***

През 1970 г. Александър Солженицин получава Нобеловата награда за литература. Ето неговото слово пред Академията, с известни съкращения.

„За да се изправя зад тази катедра, от която се чете Нобеловата реч, катедра, предоставяна далеч не на всеки писател и само веднъж в живота, трябваше да изкача не само трите или четирите обичайни стъпала, водещи до нея, а стотици, дори хиляди – непристъпни, отвесни и замръзнали в мрака и студа, където имах щастието да оцелея, а други, може би с по-голям дар и по-силни от мен, загинаха. Само някои от тези хора срещнах на Архипелага ГУЛАГ, разпрострял се на безброй острови, защото под безпощадната мелница на следенето и страха не с всеки успях да завържа разговор; за едни бях само чувал, а за съществуването на други едва се досещах.

Тези, които потънаха в тази пропаст с утвърдено литературно име, поне са известни, но колко неоткрити, нито веднъж неназовани публично, изчезваха и почти на никой не се удаде да се върне оттам! Цяла национална литература остана там, погребана не само без ковчег, но дори без долно бельо, гола, с мазоли по пръстите на нозете. Но нито за миг не е преставала да съществува руската литература, макар отстрани да е изглеждала като пустиня! Там, където би могла да расте огромна гора, останаха след всички изсичания само две-три случайно подминати дървета.

И днес аз, съпровождан от сенките на загиналите, пропускайки пред себе си с наведена глава на това място другите, заслужили го преди мен, се питам как да отгатна и да изложа онова, което са искали да кажат те?

Това задължение отдавна ни тежи и ние винаги сме го разбирали; задължение, изразено най-добре от Владимир Соловьов: „Да извървим сме длъжни и в окови – кръга, от боговете очертан.” В мъчителните лагерни премествания, в колоната на арестантите, в мъглата на вечерните студове с мъждивите вериги на фенерите неведнъж в гърлото си сме усещали онова, което ни се е искало да извикаме пред целия свят, ако бе възможно да ни чуе.

Тогава ни се струваше пределно ясно какво послание ще отнесе нашият вестоносец и как веднага ще откликне на чутото светът. Кръгозорът ни бе изпълнен и с физическите предмети, и с душевните движения, и в нераздвоения свят нямаше нищо, което би могло да бъде по-тежко от тях. Тези мисли не бяха оформени от книгите и заимствани, за да изглеждат гладки: те се бяха родили в затворническите килии и край горския огън в разговори с хора, отдавна покойници, и бяха проверени от онзи живот и покълнали там.

Когато отслабна външният натиск, моят и общият кръгозор се разшириха и постепенно, макар и през иглено ухо, ни се разкри този „цял свят”; и се оказа съвсем не такъв, какъвто си го представяхме, очаквахме и се надявахме: „не така” живеещ, „не нататък” поел, след възклицанията пред блатното тресавище: „Каква очарователна локва!”; пред веригите на оковите: „Каква изтънчена огърлица!”; а натам, където на едни им е невъзможно да избършат сълзите си, а други подскачат под палката на безгрижния диригент.

Как се случи това? От какво се отвори тази пропаст? Безчувствени ли бяхме? Или безчувствен бе светът? Или това се дължеше на различните езици? Защо не винаги и ясната реч достига до съзнанието на човека? Думите отзвучават и изтичат като вода – без вкус, мирис и цвят и без следа. Според начина, по който разбирах всичко това, се меняха в течение на годините съдържанието, смисълът и тонът на моята евентуална реч. Моята днешна реч. И тя вече съвсем малко прилича на онази, първоначално замислена в студените лагерни вечери.

… Нашият XX век се оказа по-жесток от предишния и не само с първата му половина е изчерпано всичко страшно в него. Същите стари пещерни чувства – aлчност, завист, необузданост, взаимно недоброжелателство, в течение на времето получили прилични наименования от типа на класова, расова, профсъюзна борба, разкъсват света. Пещерната омраза към компромисите се е превърнала в теоретичен принцип и се смята за добродетел на ортодоксалността. Тя изисква милиони жертви в безкрайните граждански войни, насажда в душите ни измамната представа, че не съществуват устойчиви общочовешки понятия за доброто и справедливостта, защото се променят, а следователно трябва да се постъпва така, както е изгодно на твоята партия.

Всяка професионална група винаги, когато намира удобен момент да отнеме кокала, без значение дали й е излишен, или е чужда собственост, веднага го грабва, независимо, че с постъпката си може да съсипе обществото. Амплитудата на колебанията на западното общество, както изглежда отстрани, се приближава към онзи предел, отвъд който системата става метастабилна и разпадаща се. Все повече стеснявайки рамките на вековната законност, насилието нагло и победоносно шества по целия свят, без да го е грижа, че неговата безплодност е проявявана и доказвана вече много пъти в историята.

Тържествува не просто грубата сила, но и нейното шестващо по пътя оправдание; целият свят е подчинен на наглата увереност, че силата може всичко, а правотата – нищо. „Бесовете” на Достоевски, които ни се струваха кошмарна провинциална фантазия, пред очите ни заливат целия свят, превземат и страни, където дори не са могли да си ги представят: отвлечените самолети, взетите заложници, взривовете и пожарите през последните години ни сигнализират за решимостта си да разтърсят и унищожат цивилизацията! И това е напълно осъществимо.

Младежта – в онази възраст, когато тя няма друг опит освен сексуалния, когато не е изпитала на собствения си гръб страданията и не е достигнала до собствените си прозрения — възторжено върви по опорочения руски път на XIX век, а й се струва, че открива нещо ново. Новопоявилите се хунвейбини приемат като чудесен образец собствената си деградация, довела ги до нищожно съществуване.

Пренебрежително неразбиране на извечната човешка същност, наивна увереност на лишените от опит: ще прогоним тези хищни, алчни потисници и управници, а следващите (ние!), принудени да сложат настрана гранатите и автоматите, ще бъдат справедливи и изпълнени със съчувствие. Ще имат да вземат!… А който е поживял и има опит, който може да възрази на тази младеж, не смее да го направи, дори й угодничи, само и само да не изглежда „консерватор“; и това отново е подражание на руските прояви от XIX век, които Достоевски нарича „робуване на прогресивните идейчици“.

… Какво може да направи литературата срещу безжалостното настъпление на откритото насилие? Не трябва да забравяме, че насилието не може да живее само за себе си; то непременно съдържа в същността си лъжата; между тях съществува най-кръвната, най-дълбоката природна връзка: насилието няма зад какво да се прикрие освен зад лъжата, която от своя страна не може да бъде наложена без терор. Всеки, избрал веднъж насилието като свой метод, неминуемо трябва да избере лъжата за водещ принцип.

Веднъж родено, насилието действа открито и дори се гордее с това; но укрепило се, то усеща разредения въздух около себе си и не може да съществува по-нататък, без да прибегне до словесната мъгла на лъжата. И вече не е задължително винаги открито да стиска нечие гърло; по-често насилието изисква от поданиците само да бъдат съучастници в лъжата, да се закълнат пред нейното знаме. Обикновената крачка, която трябва да направи обикновеният човек, съхранил мъжеството си, е да не участва в лъжата, да не поддържа нейните действия: нека това става в света и дори да се утвърждава, но не с моя помощ!

Докато писателите и художниците могат много повече: да победят лъжата! Поне в борбата с лъжата изкуството винаги е побеждавало и винаги побеждава! – и това е неопровержимо за всички! Пред много неща в света лъжата може да устои, но не и пред изкуството. И щом само мъглата на лъжата бъде разкъсана, ще блесне отвратителната голота на насилието и то ще грохне. Ето защо мисля, приятели, че ние сме способни да помогнем на света в неговия горещ час. Да влезем в схватката, без да се оправдаваме с липсата на оръжие, да изоставим безгрижния си живот!

В руския език много популярни са пословиците за правдата. Те отразяват изстрадания народен опит и понякога действат с поразителна сила: Една правдива дума ще повдигне целия свят. Ето на такова привидно фантастично нарушение на закона за съхранение на масата и енергията са основани и моята собствена дейност, и моят апел към писателите от целия свят.”