Евгения Живкова: Днес Живков би казал: “ Тази демокрация е едно недоносче”

Интервю на Стойко Стоянов

- Госпожо Живкова, семейството ви знаеше ли, че Тодор Живков е решил да се оттегли от партията и държавата?

- Две години по-рано той имаше такива намерения, веднъж вече си бе подал оставката. Знам, че в този период се е срещал с Димитър Станишев, Йордан Йотов и Джуров, и след това взима важното решение. По време на разговорите с тях му е било гарантирано, че след сдаването на постовете ще бъде осигурен с нормална пенсия, ще има къде да живее. Гарантирано му е лично от Петър Младенов, че към децата на Людмила Живкова ще бъдат поети ангажименти, ще бъдат подкрепяни и няма да станат обект на репресии и преследване. Но това не се случи, знаем как се развиха събитията след разделянето му с властта.

- Под натиск ли е взел решението да се оттегли?

- Мисля, че не, оставката бе въпрос на негова лична воля. Не искаше да създава проблеми в партията си. Знам от него, че така наречените превратаджии, са се опасявали дали той не е задействал механизми, с които да ги спре и неутрализира, да използва армията и органите за сигурност. Но изобщо е нямал такива намерения. Въпреки това те са имали страх от него.

Веднага след пленума са дошли в резиденцията в Банкя, където живееше и са поискали да си предаде личното оръжие, прибрали са всичките му ловни пушки. После бе преместен в държавната вила в Бояна. Умишлено го изолираха от обществото. Достъп до него имахме само аз и Владимир. Без правно основание и никакви обяснения, той реално беше поставен под домашен арест.

Чак на 18 януари 1990 г. издадоха законно постановление за арест и обиски, тоест два месеца след 10-ти ноември. До тогава е бил с незаконно отнети граждански права.


С Тодор Живков след ревю на "Жени стил"
СНИМКИ: Личен архив

- Имахте ли страхове, че може и в България да се проведе румънският сценарий с разстрела на семейство Чаушеско?

- Имахме такива опасения. Спомням си, че бяхме заедно с него, гледахме по телевизията екзекуцията на семейство Чаушеско. Бяхме стресирани. Тогава ни мина през ум, че може и с нас да се случи подобна саморазправа. Живков също допускаше, че можем да имаме такава съдба, но по-скоро не искаше да вярва и да говори в тази посока. Но слава богу в България нещата се развиха по друг начин.

- Как се роди конфликтът му с Горбачов?

Проблемът идваше от това, че дядо ми смяташе, че по различен начин трябва да се извърши реформирането на комунистическата система, друг да бъде пътят на отварянето й към западния свят и икономики. Живков искаше да се направи анализ на развитието на социализма в България, да се избере точният път за промяна, а не само да се говори за перестройка, която така и не се случи до края на 1989 г. Просто социализмът не се реформира и така се приключи с тази система. Капитализмът надделя.

Дядо смяташе, че трябва да имаме по-тесни търговски отношения с развитите страни. Искаше България да се превърне в мини Япония, мини Германия. Знам от очевидци, че с Йозеф Щраус, канцлер на Бавария, са дискутирали възможността страната ни да се присъдени към европейската икономическа зона. Оттук тръгнаха и различията с Горбачов.

- Живков кога започна да признава в семейството, за провала на социалистическата система?

- Пред мен е споделял открито от 1985 – 1987 г. Но малко преди Юлския пленум, вече ми разказа за конкретните си намерения и планове – отделяне на държавата от партията. Казваше, че това няма да стане лесно и веднага, смяташе, че ще има вътрешна съпротива от хората, които са били облагодетелствани, на ниво ЦК и нагоре. Искаше намаляване на привилегиите, които ползва този кръг. Убеден беше, че постепенно трябва да се подмени централизираната и планова икономика с пазарна. За това бе разработен и приет и Указ 56. Съветската страна и Горбачов не бяха съгласни с тези му виждания. Не мога да кажа, че Горбачов не го обичаше, но определено Живков беше трън в очите му. Дразнеше го, че Живков има позиции на лидер в социалистическия лагер, думата му се чуваше.

- Всъщност майка ви не беше ли истинският реформатор до него, но може би неразбран за времето си?

- Да, тя беше реформатор, но точно заради тези си амбиции имаше проблеми с хора от обкръжението на дядо ми. Интригантстваха, че се отклонявала от правия път и идеология. Знам от него, че няколко пъти е викан в Москва при Брежнев, за да му се карат за отварянето на България в сферата на културата, общуването със западния свят, с дисиденти и емигранти. В Москва смятаха, че това застрашава социализма, но истината е, че дядо беше гръб на майка ми. Подкрепяше я, защитаваше я дори и в Политбюро. Тези интриганти бяха близо до него, не искам да цитирам имена, той ги знаеше. Те пращаха доносите в Москва, а после му се подмазваха, а даже след смъртта на майка ми издаваха книги за нея.

- Живков казва: „използвах цялата власт за доброто на своя народ”, но как се връзва това с тоталитарната държава, с отнетите граждански и религиозни права, лагерите. Какво е обяснението, че в края на политическата си кариера стига до извода:”несъстоятелност на системата, разработвана с десетилетия”?

- Ще тръгна от края – той е осъзнавал всичко и затова започва някакви реформи на системата и прави опити за преориентиране. Сам признаваше, че социализмът е едно недоносче.

Що се отнася до лагерите, точно той ги закрива след като поема властта през 1956 г. За тях не може да бъде обвиняван. Не знам дали се е чувствал като жертва на цялата комунистическа система, но съм убедена, че се е опитвал да използва позитивните неща от социализма и до колкото може, в рамките на цялата ни зависимост от СИВ, Варшавския договор и СССР да работи в името на обществото. Той успяваше да лавира в тази система, дори в най-трудните й периоди се опитваше да извлече всичко положително максимално.

- От къде идва враждата с Андрей Луканов?

- Честно казано нямам представа. Тази неприязън се прояви ясно около 10-и ноември и след това. Но не зная какво я провокира, сигурна съм, че и самият Луканов е нямал точен отговор за това. Няма мотив. Помня колко вежливо и даже сервилно беше отношението на Луканов и кръга му към Живков и семейството ни. Присъствала съм на неофициални срещи с него, но по никакъв случай не съм подозирала негативни настроения, а обратното. Не знам и за вражда между фамилиите.

- Живков коментираше ли неформалните движения и дисидентите, които след 1988 г. открито искаха смяна на системата?

- В никакъв случай не се е страхувал от тях. Смяташе, че трябва да бъдат добре проучени, да се види какво искат и за какво се борят. Но той имаше информация за тях. Някои от активистите им са се срещали с него. Знам за контакти с Велислава Дърева и Радой Ралин, било е малко преди да се раздели с властта. Коментирали са арестите и задържанията на някои от дисидентите. Той се е намесвал и е помагал да няма репресии. Знам, че с негова намеса е върнат архива на поета от Пловдив Петър Маноло, отнет от ДС.

- Вярно ли е представен на днешното поколение образът на последния генерален секретар на БКП?

- Може би не. Най-дразни опитът да го покажат като диктатор, тоталитарист. В основата на неговата идеология, която той стриктно спазваше бе колективният принцип при взимането на важни решения. И именно заради това голяма част от съдебните дела заведени срещу него не успяха, защото в съдебната зала защитата му доказа, че колективността е имала важно място в управлението на страната и партията.

За диктатура не може да се говори изобщо, това се насаждаше около арестуването му, за да има виновен за проблемите в държавата.

- Защо Сергей Станишев определи Бойко Борисов като по-голям тоталитарчик и от Живков?

- Станишев все пак е историк и добре познава материята по отношение на тоталитаризма. Аз не знам персонално каква е неговата оценка за Живков, но очевидно си дава сметка, че дядо ми не е такъв тоталитарчик. Според мен Станишев искаше да каже, че Борисов прави това, което и Живков не си е позволявал. Поне аз така разбрах изказването му.

От друга страна, определени кръгове се опитват да внушат идеята, че Борисов е новият Живков. Има една носталгия по времето на Живков и може би много искат да представят Борисов като негов продължител.


На конференция на жените парламентаристи,
инициирана от Евгения Живкова

- Живков как обичаше да го наричат, от кои имена и квалификации се дразнеше?

- Харесваше Тато, смяташе, че в него хората влагат нещо като баща на нацията, но в патриархален и народен тон. Приемаше, че това изразява доверието към него. Той се държеше като народен човек, винаги бе в диалог с хората, въпреки властта и привилегии, които имаше.

А обидните имена, с които го наричаха, не го дразнеха, подминаваше ги. Даже обичаше да разказва вицове за себе си, чувала съм го много пъти, забавляваше се с тях. Последните години събираше от вестниците вицовете за себе си и ни ги четеше. Това го развличаше. Ако някой е репресиран и вкаран в затвора защото е разказвал вицове за Живков, е въпрос на престараване на някои хора под дядо. Самоиронията не му беше чужда. Но някои хора от Политбюро пренатягаха нещата и даже създаваха лични проблеми на семейството ни. Интригантстваха, говореха му небивалици срещу майка ми, Иван Славков, за Владимир...

- Как пазеше семейството си от интригите?

- Заслушвал се е, но мисля, че не обръщаше голямо внимание на интригантите. Имаше винаги добра преценка за нещата. Дори когато се е подвеждал, бързо изясняваше ситуациите.

- Защо за 20 години БСП не успя да даде ясна оценка за управлението на Тодор Живков?

- Нямам отговор на този въпрос. Питането трябва да са насочи към БСП, аз само мога да интерпретирам и да предполагам, защо? Защото след началото на прехода към демокрация точно Живков беше обвинен за основен виновник и враг на държавата. За този период от 20 г. БСП се определи като наследник на БКП, но без да се идентифицира с нейните лидери и основно - с генералния й секретар. Струва ми се, че нямат желание да направят една положителна и обективна оценка за управлението му.

Трудно е да обясниш с негативизъм безплатното и добро образование, безплатното здравеопазване, почивките на море и планина, социалните фондове. Очевидно такава оценка не се прави защото неминуемо трябва да бъдат признати положителните неща по негово време. Затова често лидери на БСП говорят за направеното по време на социализма, но все забравят кой е бил тогава начело на партията и държавата.

- Два мандата бяхте депутат от „Коалиция за България”, но в БСП избягваха да се препокриват с вас, все ви тикаха към някаква гражданска квота, тоест нещо отделно от партията-майка.

- Може би сте прав, но аз съм безпартийна. Когато в интерес на отделни кръгове е било да се афишира моето име и присъствие, са го правили. Използували са авторитета ми пред обществото - детските асамблеи, дори ревютата ми. Защото успехите ми в тези сфери са преди да стана депутат. Но по-скоро не са желаели да ми дадат възможности за по-голямо развитие, вероятно от страх? А може да са мислели, че нямам потенциал, но по-скоро е страх. Страх от възможността да изпъкна и в политиката, и в управлението, както съм успяла в модата, дизайна. Осъзнавам и че едва ли биха ме търсили, ако се бях провалила в живота, в реализацията си, но нещата се развиха по друг начин.

- Сега не сте ли по-удовлетворена, че сама се реализирате, без да ви бутат като номенклатурен кадър на партията, с предопределена кариера?

- Определено повече съм удовлетворява. Съзнателно търсих такъв път. Още преди 10-и ноември сама отказах да стана шеф на центъра „Знаме на мира”, предлагаше ми се от тогавашния министър на образованието Александър Фол. Убедена бях, че не може току-що завършила студентка, без опит и практика да стане председател на голяма структура.

- Програмирани ли бяха в онова време успехът и кариерата ви?

- В никакъв случай, дори дядо не знаеше за това предложение на Фол, просто отказах по лични убеждения. Не си го измислям сега, за да си създавам някакъв положителен образ.


17 г. след промените заедно с Горбачов

- Срещнахте се с Горбачов преди няколко години, какво си казахте?

Запознах се с него през 2002 г., когато беше на посещение в София. Срещата беше в „Шератон”. Александър Томов я организира, нито аз, нито той отказа да се видим. Разговорът беше приятелски, не сме коментирали стари събития. Не съм търсила обяснения и реванш, нито той е подхващал разговор в такъв план. Просто даде премерена оценка за дядо.

- Каква е оценката ви за завършилия мандат на Сергей Станишев?

- Не знам колко от направените до сега разкрития срещу него са достоверни и какво ще излезе от тях. Не съм била в кухнята на това управление. Много от негативите, които се хвърлят днес в публичното пространство, няма да завършат с обвинения. Малко се прекалява с нападките към предишното управление. Не смятам, че всичко е било негативно и трябва този период да се отрече с лека ръка. Все пак успешно се присъединихме към ЕС, страната стои добре в международен аспект, започнаха реформи в образованието, отбелязахме напредък в сферата на закрилата и защитата на децата.

- А стоте дни на Бойко Борисов, заслужават ли оценка 5?

- Твърде много фокусираха вниманието върху ваденето на негативи за предишния кабинет, преекспонира се темата за корумпирани министри. В същото време не се казва нищо конкретно, какво ще бъде направено за държавата в условия на криза. Усеща се некоординираност в действията на самото правителство. Вижда се, че хората, които са в екипа на ГЕРБ е добре, че са експерти, но трябва да са и политици, щом са се хванали за тази работа. В много сфери няма конкретен план за развитие на държавата, нямат визия за реформи и това е факт. В образованието, в спорта нищо конкретно не се предлага, не ни е ясно какво правим и по отношение на енергийната политика.

- 20 г. след началото на прехода в БСП продължават да вървят спорове и обвинения за раздаване на червени куфарчета с пари. Живков имаше ли отношение към тази тема?

- Той коментираше само това, което чуваше и четеше по медиите. Реално темата за куфарчетата тръгна след оставката му. Това, което дядо ми често повтаряше преди смъртта си е, че към 10-и ноември 1989 г. България е имал златен резерв от 2 милиарда в Швейцарски банки.

- Какво е станало с тях?

- И той не знаеше и до последно питаше за съдбата на тези изчезнали милиарди. Чувал е наистина за куфарчета с пари, но нямаше конкретно потвърждение.

- Търсели ли сте покаяние след 10-и ноември?

Не, в самото развитие на социалистическата система съм била много малка. Не виждам за какво аз трябва да се покайвам, къде е персоналната ми вина.

- Какво би казал Живков за днешната демокрация?

- „Тази демокрация е едно недоносче”. Казваше това преди да почине. Имаше представа какво се случваше в държавата, четеше всички вестници, гледаше телевизия и контактуваше с много хора. Разграбването на държавата го притесняваше, защото винаги напомняше, че тя е построена от три поколения българи. Не беше оптимист за бъдещето на страната и благосъстоянието на хората. Ядосан беше от отнетите бързо социални придобивки. Казваше, че може би не е било много добре по негово време, но голямата маса от хората са живеели добре, имало е някакво равенство, а сега диференциацията е страшна.Смяташе,че гражданите трябва да участват в процеса на приватизация. Притесняваха го много етническите конфликти в бивша Югославия и особено темата за Косово.


През 2000 г. с Доган и Евгений Примаков

- Какво са си говорели Живков и Ахмед Доган?

- Възродителният процес е бил една от темите. Трябва да се знае, че през 1989 г. , когато България отвори границите за преименуваните турци и ги пусна да се изселят, това е било договорено с Турция. Преговорите са водени от Георги Йорданов в Кувейт,с посредничеството на емира на Кувейт. Петър Младенов е отказал да отиде на срещата като външен министър. Но малко по-късно Турция наруши договорките и едностранно затвори през август границата си. Явно съседите ни са се изплашили.

- Как се е стигнало до самата смяна на имената?

- В Политбюро са правили анализи и коментари по националния проблем, който не е бил решен 40 г. По този въпрос страната ни е нямала адекватна политика. Преименуването Живков го оценяваше в някаква степен като грешка, особено много негативи са натрупани при самото изпълнение на това преименуване. Допуснати са човешки грешки и той ги признаваше.