Край на войните, начало на завоеванията: Новата външна политика на САЩ

Статия в списание Naval History описва как Лумис обичал да демонстрира картечниците Colt на кораба пред местните власти.

„Това оръдие, което изстрелва около 500 куршума в минута направи изключително силно впечатление тук“, пише Лумис в доклад. „Държах то да бъде задействано всеки път, когато на борда имаше армейски офицер“.

Терминът „канонерска дипломация“ се превърна в удобен етикет за принудителната външна политика на президента на САЩ Доналд Тръмп, подкрепена от заплахата за използване на военна сила. Окуражен от успешната операция за залавяне на венецуелския лидер Николас Мадуро, Тръмп сега агресивно настоява за придобиване на Гренландия – и дава сигнал, че САЩ няма да бъдат ограничавани като глобална сила, пише CNN.

Думите и действията на Тръмп карат наблюдателите да посягат към историческите книги. Събитията от изминалата седмица събудиха спомени за отдавна забравени глави от американския империализъм – от канонерската дипломация и т.нар. „бананови войни“ до пряко колониално управление – и накараха традиционните съюзници на Вашингтон да се питат дали светът не се връща към епохата на великите сили и васалните държави.

Канонерската дипломация не се е ограничавала до Западното полукълбо. След Първата световна война американският флот поддържа т.нар. Янцзъ-патрул – флотилия от канонерки, които защитават американските интереси, включително мисионери и петролни компании в Китай по време на продължителния период на войни между военачалници и политическа нестабилност. Тези кораби имат и място в американската популярна култура, включително чрез филма от 1966 г. „Пясъчните камъчета“ със Стив Маккуин,, който играе моряк на измисления USS San Pablo.

Намерението на Тръмп да поеме контрол над венецуелския петрол напомня и за друга епоха от американската външна политика – т.нар. „бананови войни“, поредица от военни експедиции и мисии в Централна Америка и Карибите, които защитаваха интересите на американски компании. Американските морски пехотинци, например, поддържат дългосрочни разполагания в Хондурас, Никарагуа и Хаити. През 1914 г. американски сили окупират мексиканското пристанище Веракрус.

Генерал-майор Смедли Бътлър, легендарен морски пехотинец и двукратен носител на Медала на честта, участва в тези кампании, както и в бруталната Филипино-американска война от 1899–1902 г. След пенсионирането си Бътлър става яростен критик на американските военни авантюри и се описва като „рекетьор, гангстер на капитализма“ по време на дългата си военна кариера.

„Досието на рекета е дълго“, пише Бътлър. „Помогнах да се „прочисти“ Никарагуа за международната банкова къща Brown Brothers през 1909–1912 г. Донесох „светлина“ в Доминиканската република за американските захарни интереси през 1916 г. В Китай помагах на Standard Oil да си върви по пътя необезпокоявана“.

Тази критика към американската външна политика – че високопарните речи за демокрация прикриват груби корпоративни интереси – оцелява през Студената война и навлиза в XXI век. Именно затова най-интересното развитие през последната седмица е отказът на администрацията на Тръмп от подобна риторика около операцията във Венецуела. В интервю за The New York Times Тръмп заяви: „Ние ще използваме петрол и ще вземаме петрол. Сваляме цените на петрола и ще даваме пари на Венецуела, които те отчаяно имат нужда“.

Протестиращите, които през 2003 г. излизаха с плакати „Без кръв за петрол“ срещу инвазията в Ирак, едва ли са очаквали действащ американски президент открито да каже, че наистина става дума за петрол.

След като интервенциите в Ирак и Афганистан се превърнаха в продължителни окупации, изучаването на „малките войни“, в които е участвал Бътлър, стана модерно в американските военни и външнополитически среди. Политиките на армията и морската пехота за борба с въстанията бяха оформени и от тези исторически примери, както и от британските кампании в Малая и френските войни в Индокитай и Алжир.

Тези конфликти често са наричани „вечни войни“ от част от електората на Тръмп. В публикация в X бившата конгресменка Марджъри Тейлър Грийн, доскоро твърд поддръжник на Тръмп, написа, че операцията срещу Мадуро е част от политика, подкрепяна от поредица републикански и демократически администрации.

„Смяната на режими, финансирането на чужди войни и постоянното насочване на парите на американските данъкоплатци към чужди каузи и правителства, докато американците се борят с растящите разходи за живот, жилища и здравеопазване – това е, което най-много ги вбесява“, написа тя и добави, че „и двете партии – републиканци и демократи – поддържат и захранват военната машина на Вашингтон“.

Операцията във Венецуела наистина изглежда различна от интервенциите през последните две десетилетия в един ключов аспект. След бързото залавяне на Мадуро не останаха американски войски на терен и администрацията на Тръмп не показва интерес към изграждане на държави чрез окупация, каквато САЩ практикуваха след 11 септември 2001 г.

Но това едва ли ще успокои съюзниците на САЩ в НАТО. Тръмп може да няма интерес към „строеж на нации“, но през последната седмица той ясно показа, че е напълно сериозен в стремежа си да придобива територии.