Познай кого си поканил на вечеря....

ст.н.с., д-р Антоний Гълъбов, социолог

И все пак сред списъците с кандидати на първите европейски избори в България може да бъдат различени широк диапазон от свидетелства за партийна тактика – от директни препратки към “Службогонци” на Иван Вазов или “Новото пристанище” на Стефан Л. Костов, до хитроумни капани за наивни избиратели.
Причината за развихрянето на партийната хитрост при подреждането на имената в кандидатските листи е в специфичният тип избор, който ни предстои. Европейските избори са пропорционални, но в най-голяма степен носят мажоритарен характер. Сред 18-те бъдещи български евродепутати, избирателите имат по-голям шанс да запомнят и разпознаят няколко имена, отколкото сред 240-те ни народни избраници. От друга страна, повечето партии и коалиции на тези избори възприемат подреждането на списъците си от кандидати като своеобразна витрина, на която могат да подредят както заявката си за бъдещи успехи, така и някои по-залежали експонати, към които публиката отдавна изглежда е изгубила интерес.
Преди всичко, преобладаващата част от партиите са подредили листите си така, че да намалят до минимум изблиците на ревност и зловредното влияние на комплексите за малоценност сред своите активисти. Зад подреждането личи дълбоко безразличие към реалните възможности на един български депутат да постигне нещо смислено в Европейския парламент. Ако подобно разбиране съществуваше, на определяни като избираеми места щеше да има повече хора, които притежават поне някакви умения и подготовка, която би могла да им бъде полезна. Вместо това, повечето партии са предпочели да подредят вече командированите си в Европейския парламент кадри с надеждата, че някой все пак ще заложи на тях.
Показателен пример в това отношение е листата на БСП, водена от Кристиян Вигенин, която предпочете да се яви на тези избори като коалиция ПЕС. Реалният принос на досегашните представители на левицата в Европейския парламент би могъл да бъде оценен само след детайлно и много търпеливо търсене, но интригата при социалистите бе концентрирана около местата, които бяха предоставени за различните “ешелони” от командировани и онези, на които се препоръчва “преминаване на друга отговорна работа”. Политическата кариера на Вигенин като заместник-председател на Парламентарната група на Европейските социалисти не се различава съществено от тази на Сергей Станишев. Професионалният опит и на двамата се изчерпва с партийната кариера в БСП. В това отношение изненадващата за мнозина позиция на Вигенин всъщност се оказва естествено продължение на модела, който се опитва да наложи Станишев. В цялата листа присъстват представители на различните квоти, които според европейските социалисти биха гарантирали широкото им представителство. Във всеки случай, ако на тези избори се гледаше сериозно, съпротивата срещу квотния подбор, както и срещу конкретните лица, които го отразяват, най-вероятно щеше да бъде много по-силна. Достатъчно е да си припомним последния конгрес на БСП, на който се оформи истинска вътрешнопартийна опозиция срещу предложението на Станишев да бъде въведена квота за млади хора в състава на Висшия партиен съвет.
Очевидно е желанието на социалистите да се освободят от напрежението, породено от струпването на прекалено много кадри със съизмерими възможности и партиен стаж, които деликатно биха могли да бъдат командировани в Европейския парламент през следващите две години, а след това да бъдат изпратени в “заслужен отдих” от своите съпартийци, които ще се опитат да заемат местата им, но вече за цял мандат.
Другият пример, който откроява огромната разлика между хитрост и ум е списъкът от кандидати, с които СДС отива сам на тези избори. Неговите кандидати са водени от самия партиен председател Петър Стоянов, който очевидно смята, че е настъпил моментът за неговото политическо пенсиониране. Много рядко може да се види подобен двоен губещ ход, реализиран от политическа формация, която се намира в процес на трудна вътрешна трансформация. Първата насока на тази двуостра рискова ситуация е свързана с парадоксалния пример за лидерство. Самата кандидатура на Стоянов означава проблем с лидерството и то в навечерието на местните избори. Ако СДС спечели едно или повече места, Стоянов става европейски депутат и престава да бъде председател на СДС. Ако не спечелят нито едно място – той би трябвало да подаде незабавно оставка. Вторият аспект е свързан с необяснимия отказ от последователност. Напълно очевидно е, че Мартин Димитров и Филип Димитров положиха усилия да се впишат адекватно в европейския политически пейзаж. Името на бившия председател на СДС и бивш премиер отсъства от листата, а Мартин Димитров фигурира на неизбираемото трето място.
Дори бегъл преглед на имената и местата, които са им отредени, показва, че вътрешнопартийната демокрация за пореден път е била определена като враг на партийната дисциплина. Изключение прави единствено кратката листа на ДСБ, подредена чрез ясна и прозрачна процедура, която позволи всеки от кандидатите да получи своя лична оценка от членовете на партията. Макар и най-малко на брой, кандидатите на ДСБ имат собствен облик и са разпознаваеми за членовете и симпатизантите на партията си. Това е едно от предимствата на по-малките политически формации, които могат да си позволят по-близък и постоянен контакт със своите активисти. Пробивът в досегашния модел на псевдопартийна демокрация, който реализираха ДСБ, може да се превърне в тяхно стратегическо предимство, ако се опитат да запазят и осмислят опита си за пряк диалог с избирателите.
Българските политически формации, включени в Либералния алианс – НДСВ и ДПС са се ориентирали към сходен подход при подреждането на имената в листите си. На челни места стоят по-добре познати фигури и млади хора, които отразяват партийните амбиции за обновяване, а във втората зона или в “дъното на таблицата” са подредени много по-популярни имена, които би трябвало да гарантират качествата на предшестващите ги. Последен в листата на НДСВ е Соломон Паси, а в листата на ДПС – Юнал Лютфи. Ролята на ариергард има изцяло символично значение, но представлява пример за класическа тактика, насочена към блуждаещото внимание на избирателя. Очевидно, българските либерали ще разчитат на всеки колебаещ се избирател, попаднал най-накрая в тъмната стаичка. Изследователите на възприятията отдавна са установили, че когато не ти е интересна заглавната страница на вестника, понякога обръщаш и на последната. По същият начин, ако първите имена не предизвикват никакви асоциации у избирателите, то поне последните биха могли да ги убедят в смисъла от подкрепа именно за тази листа. Все пак, много вероятно е и Паси, и Лютфи да се надяват на преференциалната система, която макар и безнадеждно осакатена от закона за тези избори, вероятно би могла да ги придвижи напред и дори да им осигури минимален шанс за включване в осветения кръг на избираемите места. Все пак, листата на ДПС, като всяка партийна технология, изработена в лабораторни условия, носи много по-ясно и добре артикулирано послание, отколкото кандидатите на НДСВ, които очевидно вече не могат да разчитат на изцяло лоялен електорат.
Листата на ГЕРБ е подредена точно, както и цялостната им политическа платформа. В нея се усеща нещо от подхода на НДСВ, търси се послание, произтичащо от избора на водещи фигури, но в същото време се запазва квотният
подход при представителството на различните групи от интереси, които ще се опитва да представлява ГЕРБ. Неясните все още възможности на този нов политически субект, определят повишения интерес към фигурите, с които ще бъде търсено доверието на избирателите. Поне засега изглежда по-ясно в каква посока ще тръгнат избраните кандидати от ГЕРБ, отколкото как ще успеят да си взаимодействат с колегите си от България в Европейската народна партия.
От гледна точка на онези малко повече от два милиона и половина избиратели, които се очаква да упражнят правото си на глас, възможността за преценка на качествата на кандидатите остава силно ограничена. Повечето от тях имат своя политическа ориентация. По-голямата част от онези, които потвърждават сега готовността си да участват в изборите, гласуват сравнително редовно. Това означава, че все пак подредените по подходящ начин, относително познати имена, ще окажат допълнително стимулиращо въздействие върху тяхното решение. Партийната атрактивност най-вероятно отново ще надделее над политическата аргументация на кандидатите. Затова, след предстоящите европейски избори, голяма част от избирателите в България може би ще продължават да си задават въпроса за кого всъщност са гласували, но преди всичко – ще търсят отговор на най-трудния въпрос: И какво от това?