Миту Санял: Вулвата е спасила света

Миту Санял е популярна журналистка в Германия. Доктор по културология. Нейните тези и разсъждения често взривяват пуританите и консервативно настроените интелектуалци в родината на Гьоте и Вагнер. Предлагаме ви нейното последно интервю, публикувано в немския вестник Die Tageszeitung.

- Госпожо Санял, единствената дума, която Webster дава за женския полов орган, е вагина. Вулвата изглежда не му е позната. Вие твърдите, че това е проблем. Защо?
- Защото смятам, че за нещата, за които не притежаваме думи, не може да се говори и ние не можем да си ги представим истински. Вагината е само част от женските гениталии, а именно телесния отвор. Никой не би говорил за тестиси когато онова, което има пред вид, е всъщност пенисът. Удивително е, че това погрешно название е широко възприето, когато става дума за жени.
- Има ли това влияние върху начина, по който се възприема собственото тяло?
- Да. Онова, което ме дразни особено силно е, че анатомите от 16 век са избрали думата „вагина“ като обозначение за влагалището – просто защото са сметнали, че това му е работата: мъжът може да пъха своя полов орган в него. Те просто са сравнили влагалището с ножница за меч. И преди всичко, в попкултурата за женския полов орган често се говори като за някаква дупка. За него се мисли не като за собствено полов орган – нещо, което между другото ни води и до Фройд – а като проста липса на пенис. Но там разбира се има и нещо повече, има видим женски полов орган. Струва ми се, че Западът се нуждае от картинки за всичко. Пенисът се приравнява с молив, с четка, с творческата, активна енергия. А женският полов орган, вулвата, която всъщност не съществува, се приравнява с пасивност, с приемане, обхващане. Това е културата, с която сме израснали.
- На едно място в книгата си вие казвате, че това отричане на вулвата е равнозначно на едно осакатяване чрез езика, вместо чрез ножа. Не е ли това преувеличено?
- И да, и не. Когато нямаме думи за тях, ние не изследваме нещата и медицински. Мръщим нос над злите хора от третия свят, които извършват генитални осакатявания на жени, но когато се вгледаме по-внимателно, става ясно, че в учебната хирургия например изобщо не е ясно кои нерви водят възбудата от вулвата към мозъка. Това просто не е важно. Ужасих се когато узнах колко висок е броят на цезаревите сечения и разрезите на перинеума в Европа. За колко нормално се счита рязането. Всичко това, разбира се, има връзка и с начина, по който се гледа на женския полов орган. Просто се прерязва нещо, без да се знае какво точно. В западния свят, в САЩ, последното официално отстраняване на клитор е било извършено през 1948 г. А дори през 80-те години все още беше нещо нормално да се отстранява матката при хронични мигрени и депресии.
- Във вашата археология на вулвата вие показвате, че тя не винаги е била дефинирана като липса на пенис.
- Не, най-старите изображения на полови органи в историята представят вулви. В митологиите на всички културни кръгове отново и отново се откриват истории, в които самоувереното откриване на вулвата спасява света, прогонва дявола, спасява градове и т. н. По-късно, с победата на монотеистичните религии, тя е била охулена, а накрая и отречена.
- Така както думата „п..ка“ в английския език етимологически се е превърнала от „свято място“ в нещо абсолютно вулгарно.
- Да, аз например съм израснала с това, че като момиче винаги съм застрашена от това да бъда изнасилена. Представата беше следната: твоите гениталии са нещо, което по един естествен начин те превръща в жертва. Това налагаше отвръщане от тази посока. А това е пълна глупост, тъй като не вулвата е нещото, което угнетява човека, а онова, което потенциално може да бъде извършено с нея. Погледнато от тази страна, утвърждаването на собствената сексуална сила от много авангардни феминистки движения беше една форма на обратно завладяване.
- Имате пред вид анти-изкуството на артистки като Вали Експорт и Ани Спринкл от 70-те години, които по ваше мнение са използвали представянето на вулвата в борбата за властта над това как да бъде определяно женското тяло. Но не е ли агресивното представяне на женствеността в наши дни именно новата модна вълна?
- Ани Спринкл току-що повтори в Дюселдорф своя пърформънс от ранните деветдесет години, по време на който тя позволява на хората да наблюдават отвора на матката й с помощта на медицински инструмент. Интересно, но това изглежда функционираше. Хората не бяха толкова потресени както тогава, а със своя Sex-positive feminism тя успя да създаде едно много нежно пространство. След това се говореше по един по-различен начин, нейният пърформънс беше възприет като интервенция, той промени нещо, промени комуникацията. Например в онази вечер можеше да се наблюдава, че хората водеха много дълги и много лични разговори едни с други.
- Шарлот Рош представя в своя бестселър "Влажни зони" една главна героиня, която изследва своята вулва по най-подробен начин. С това повтаря ли тя пионерската работа на феминисткото анти-изкуство?
- Не, една книга като "Влажни зони" взриви още табута. За мен тук на първо място става дума не за провокацията, а за уважението към женския полов орган – че това не е някакъв отблъскващ спектакъл, а нещо, което може да се показва с топлота и уважение.
- За по-новия феминизъм биологическият пол не е непременно нещо, свързано със социалния пол. Вие изглежда виждате това по един по-различен начин.
- Не, виждам го точно по същия начин, но въпросът е в това, че ние вярваме, че живеем в свят на двуполовост, а това не е вярно. Ние живеем в общество, което се изгражда върху еднополовостта. Единият пол се постановява, а именно мъжкият. Женският бива представен като негово прозрачно фолио: жената не е мъж, тя няма пенис, жената е пасивна, мъжът е активен и така нататък. За мен беше важно преди всичко да развия една по-нататъшна концепция. Една такава, при която жената не е фолио. Щом това е възможно, то могат да бъдат мислени и всички останали. Става дума за това да се пречупи мисленето в противоположности. Защото досега ние имаме само Пениса и Нищото.
- Значи тук не става дума за женски есенциализъм?
- Не. Доколкото вулвата също е част от дискурса, той не може да функционира както досега.
- Феминизмът от 70-те години също се основаваше на телесността. Той преоткри клитора.
- През 70-те години винаги се казваше, че жената притежава орган, който служи единствено за това да произвежда удоволствие, а не за възпроизводство. И това правело жената да превъзхожда мъжа в еротиката. Междувременно е доказано медицински, че пещеристата тъкан при мъжа отговаря по форма и структура на клитора.
- И мъжкият клитор е изпаднал от вниманието?
- Да, затова мъжът може само да спечели от цялото феминистко изследване. Аз смятам, че и двата пола са потиснати по един и същи начин.
- Не ви ли се струва, че в наши дни стриктно субективното бива представяно като политическото на един нов феминизъм и темата за социалните властови отношения започва да се губи в така наречения поп и пост-феминизъм?
- Така, както биват дискутирани последните развития, това е вярно. Аз обаче смятам, че това се основава на едно недоразумение. Например книгата "Ние, алфа-момичетата" заема по някои важни въпроси същата позиция, каквато заемаха феминистките от 80-те години, става дума за сравняване на заплатите и т. н., плюс някои нови дебати. Аз самата се намирам до известна степен между новите и старите феминистки – първо, поради поколението ми и второ, защото се чувствам близка и до двете страни. Според мен съдържателните различия не са чак толкова големи, просто между двете страни има голям страх от сближаване. Да, става дума за по-различен начин на живот, също и за по-различен начин на изразяване, а от това се пораждат недоразумения. Алис Шварцер не е Феминизмът сам по себе си. Има някои нови теми, които днес биват дискутирани от една по-голяма група.
- Кои са конкретните теми на феминисткия дискурс, които трябва да бъдат по-активно дискутирани?
- Политиката на тялото и отношението към исляма например. Алис Шварцер се разграничава масивно от дискусията около ислямската забрадка и я намира за нещо ужасно. Но някои други, по-млади, се опитват да гледат на проблема малко по-диференцирано. От друга страна, въпросът за дизайнерската вагина ще си остане обект на дебати – които между другото, особено когато става дума за по-дълги или по-къси срамни устни при чернокожи и бели жени, имат подчертано расистки подтон. Освен това ще става дума все повече и повече за феминистката порнография. Изхождам от това, че при порнографията става дума не за представянето на сексуалност, а за представянето на сексуални фантазии, чрез които ние оформяме културата. Става дума, разбира се, и за едно положително отношение към собствената сексуалност. Това е една част от културната продукция, която е напълно затворена за повечето жени. В Германия съществуват големи страхове изобщо да се говори за теми, които предварително не са били етикетирани като „добри“ феминистки теми. А политическите теми също трябва да доставят удоволствие. От това пък възникват все нови и нови теми.

Интервю на Таня Мартини, Die Tageszeitung

по списание "Либерален преглед"