Тетяна Станева за ФрогНюз: Бесарабските българи мислят, че в България, както в Украйна, е свобода или смърт. А това май не е така...

Това каза пред ФрогНюз Тетяна Станева, бесарабска българка, журналист, режисьор и директор на кинофестивала “ОКО”.

"Вече дори си мислим, че ако всичко е една далавера, може би бихме имали по-изгодни условия, ако предложим сделка на Китай. Може би биха се отнесли с повече уважение към нас – към нас като субект, а не като обект, към нас като към независима държава. И си мислим това въпреки връзките на Китай с Русия. Не е ясно кой е по-близък на Русия – САЩ или Китай, както не е ясно кой би могъл да е наш партньор, да ни помогне". 

"Изходът от войната може би няма да се случи по военен път, но нека поне не е капитулация, да не даваме на агресора всички карти в ръцете, както каза Тръмп, и да го връщаме в играта като пълноценен играч. Не можем да позволим на един агресор да става по-силен, иначе губи целият свят, не само ние. Ако позволим това, отваряме кутията на Пандора. Утре не знаем кой как ще се събуди – Китай ще си спомни за Тайван, Ердоган ще си спомни за своята Османска империя, всички ще започнат да възстановяват империи. И до какво ще стигнем? Хаосът вече тръгна. Мисля си, че има точки, които ако се достигнат, няма връщане назад".

"Бесарабските българи имат представата, че в България, както в Украйна, се живее по принципа свобода или смърт. Аз самата бях много разочарована, че това май не е така – между свобода и смърт, някои хора ще изберат хлебчето, сиренето, олиото, газа да е по-евтин. Не очаквах, че много българи ще правят толкова неверни изказвания за войната".

"Някои журналисти си мислят, че представят друга гледна точка, но това не е така – това е просто лъжа. Лъжите за Украйна във вашите медии са повече от истината, от фактите. Предлагах моя филм "Писма от войната. Писмо 1. Пулсът на Украйна" на всички телевизии, предлагахме и филма на Сергий Зейналов “Спаси”. И не успяхме – нашите филми ги няма в ефир, защото са прекалено про-Украйна, прекалено пълни с истини, не съответстват на лъжата".

Цялото интервю, четете в следващите редове:

Отмина Националният ни празник 3 март, около който у нас има много полемики – много хора не желаят това да е националният ни празник, виждат в него символ на руско подчинение. Много украинци са участвали и са дали живота си във войната между двете империи през 1877-1878 г. – отбелязва ли се 3 март по някакъв начин в Бесарабия и в Украйна?

Преди пълномащабната война имаше събирания на българи и в Одеса, и в Болград. И сега имаше поднасяне на цветя, датата се отбеляза. В украинските училища в уроците по български език и литература има уроци от учителите, те разказват за историята на България. Имаше едно разбиране, че в резултат на тази война и на тези събития бесарабските българи сме се озовали в Бесарабия. За някои хора бесарабските българи са предатели, а за нас, напуснали свидните Балкани, истината е, че го правим, не за да търсим лек живот, а за да останем българи и да опазим своя род. 

Така живеем ние  – с мисълта, че нашите предци са искали да запазят себе си, да запазят езика си, да запазят религията, културата и да могат да се съхранят себе си, затова се бягали. Трябва да кажем, че сме съхранили себе си и културата си. Повече от 200 години съхраниха и бита, и спомена за тези събития, което е много важно.

Има и наративи, които СССР и Русия успяха да прокара. В някои от тях вярват и бесарабските българи – например, че Русия е освободителка. При нас обаче има разбиране и знание за нашите герои в тази армия. Това се учи и в училищата. Знаем за Георги Агура - генералът от Бесарабия, знаем и за генерал Иван Колев, който е бесарабски българин. Има разбиране, че армията на Руската империя беше на практика Южният гарнизон. А Южният гарнизон – това са украинци, белоруси и най-първо бесарабски българи, които живеят точно до границата на Руската империя, в нейните покрайнини.

Затова абсолютно спокойно можем да казваме, че в тази освободителна война изиграха роля етнически украинци и бесарабски българи, които бяха в състава на армията на Руската империя.

В събота вечер видяхме събитията в срещата между президента на Украйна Володимир Зеленски и президента на САЩ Доналд Тръмп, след това САЩ обяви, че прекратява военната помощ за Украйна. Какво е отношението Ви към тези събития?

Наблюдавам около себе си как срещата между Тръмп и Зеленски накара дори най-крайните опозиционери на Зеленски, тези, които не биха гласували за него в нови избори, да го подкрепят. Те абсолютно не разделят властта – Зеленски, и ние – Украйна. Стоим зад нашия президент изцяло. Ако има изказвания на някой русофил, това са си изказвания на този конкретен русофил. Като цяло Украйна е абсолютно твърда и много благодарна на Зеленски, че не предаде Украйна, че не я продаде за две стотинки, че не превърна войната в някаква далавера, в някаква сделка. Нашата кръв и нашите животи не са сделка. САЩ трябва да благодари на нас, а не обратното, защото ние платихме с животите си за ценностите, които опазваме и за които се борим – свобода и демокрация. САЩ проповядва именно свободата и демокрацията като най-ценното – тя е лидерката на света в това и уж пази демокрацията. Оказва се, че това не е така.

Тази среща стана среща на падане на маски. Това всъщност е много добре за бъдещето, защото ние разбираме кой ни е брат и кой ни е враг. В условията на война това е много важно – няма сиви оттенъци, има черно и бяло. Ти или си с нас, или не си с нас, а който не е с нас, той е против нас. Това, което предлагаше Тръмп, всъщност е капитулация на Украйна. Мир за сметка на жертва. Такъв мир на нас не ни трябва. Ако трябва да капитулираме сега, защо ни е посредничеството на Тръмп – в момента си мислим тъкмо това, можем да капитулираме и сами – без него. В предложението му се говори само за нас – да млъкнем, да искаме мир, ние да го правим този мир, но все пак – кой нападна нас? Кой донесе войната? Кой започна войната? В този някой е цялата сила и отговорност да свърши тази война. Ние не започнахме, ние не изстреляхме ракети по нашите градове – и то паралелно с тези преговори. Докато Русия и САЩ преговаряха, руснаците удряха по Харков. Руснаците не спират да изпращат своите писма под формата на ракети. В тези писма казват ясно – те не искат мир. Ние искаме мир, те не го искат. 

Според мен Тръмп разбира всичко това, просто играе на страната на Русия. Украинците обсъждат, че ако Тръмп и неговото кученце Ванс са руски агенти, то тогава всички въпроси отпадат – хората знаят какво да очакват от тях. Това е много болно за САЩ, за американския народ. Сега и самите американци разбират, че лидерството в света отива в други ръце. Не е ясно чии са тези ръце, но изглежда така, че точно Украйна стана този камък, в който САЩ се спъна – не можа да отрегулира този въпрос, както се очакваше от нея – от лидера на света. Вече дори си мислим, че ако всичко е една далавера, може би бихме имали по-изгодни условия, ако предложим сделка на Китай. Може би биха се отнесли с повече уважение към нас – към нас като субект, а не като обект, към нас като към независима държава. И си мислим това въпреки връзките на Китай с Русия. Не е ясно кой е по-близък на Русия – САЩ или Китай, както не е ясно кой би могъл да е наш партньор, да ни помогне. 

Ясно е, че всички големи сили искат нещо обратно, когато правят нещо – за това съдим и от събитията около датата на освобождението на България. Винаги едните ще страдаме, ще губим нещо – дали територии, дали хора. Ние обаче вече загубихме много. Сега важното за нас е да имаме по-изгодни условия, в които да излезем от тази война. Искахме да сме победители и така трябва да бъде, само това би било справедливо. Изходът от войната може би няма да се случи по военен път, но нека поне не е капитулация, да не даваме на агресора всички карти в ръцете, както каза Тръмп, и да го връщаме в играта като пълноценен играч. А той не може да бъде пълноценен играч – за нас това е война за ценности. И точно заради това, даже не заради територията, не заради хората, които остават в окупация, а заради ценности ние не можем да позволим на един агресор да става по-силен, иначе губи целият свят, не само ние. 

Целият свят губи – ако позволим това, отваряме кутията на Пандора. Утре не знаем кой как ще се събуди – Китай ще си спомни за Тайван, Ердоган ще си спомни за своята Османска империя, всички ще започнат да възстановяват империи. И до какво ще стигнем? Хаосът вече тръгна. Мисля си, че има точки, които ако се достигнат, няма връщане назад. Мисля, че тази точка настъпи. Стана абсолютно ясно, че Европа и Украйна са сами и ще трябва да разберат как да се обединят, да си помагат, как да мислят за безопасността си. Русия се чувства много силна, виждаме какво казват и Песков, и Лавров – не могат да си намерят място от радост. Всичките им усилия да накарат САЩ да не помага на Украйна се осъществиха. Това преобърна цялата игра. Вижда се, че се чувстват окрилени – съдим от ракетите, които пращат всяка нощ. Чувстват се безнаказани, ще действат още по-арогантно, по-нагло, по-силно. Ще хвърлят в бой всичко налично, ще принудят целия свят да моли за прошка. Не би трябвало да стане така, просто така изглежда. 

Ако стане това, което и Тръмп, и Русия искат – най-страшното едва започва. А това изглежда, ще се случи, освен ако не стане някакво чудо, което да върне нещата назад от тази критична точка.

Във Вашия филм "Писма от войната. Писмо 1. Пулсът на Украйна" виждаме бесарабския българин Георги, който е на фронта, воюва за Украйна, разказва защо се бори, накрая благодари на българите, които помагат, казва, че след войната ще ядем кавърма и ще играем хоро, но първо да победим. В същото време българският президент на практика казва, че подкрепя Тръмп в решенията и действията му – и то при положение, че има много украински българи, които загинаха вече, други продължават да се бият. Какво смятате за всичко това?

Бесарабските българи имат наивна представа за България във всякакъв смисъл – особено тези, които никога не са били тук или са идвали много години назад за по два-три дни. Те не разбират вътрешната политика на България и честно ще кажа – не следят. Може би са блажени в това незнание, оставайки с този блян за България. България все още има шанс да оправдае този блян на бесарабските Българи. Опитвам се на украински език да не пиша много такива неща за България, защото ме е срам. Може да го кажа в някое интервю по радиото, ще кажа статистика, фактите, журналистите ще ме питат, защото те са наясно, така се оказвам принудена да обяснявам някакви неща. И все пак – опитвам се да казвам хубавите неща. 

Опитам се да разкажа за хубавите хора, които помагат, които разбират ситуацията, които подкрепят Украйна и украинците. Казвам, че да –  обществото в България е разделено, но тези, които подкрепят Украйна, го правят много активно. Наистина това е истината – България подкрепи Украйна с оръжие, подкрепи я от самото начало и е много важен партньор за Украйна. Не искам тази връзка да бъде разрушена и много се радвам, че нашите страни стават по-близки. 

А говорейки за Георги и за загиналите българи – най-много заради тях не трябва веднага да преобръщаме позициите си. Не трябва да забравяме тяхната жертва, тяхната роля в победата. Бесарабските българи имат представата, че в България, както в Украйна, се живее на принципа свобода или смърт. Аз самата бях много разочарована, че това май не е така – между свобода и смърт, някои хора ще изберат хлебчето, сиренето, олиото, газа да е по-евтин. Не очаквах, че много българи ще правят толкова неверни изказвания за войната. Това, което казва президентът Радев, за мен звучи като детска градина. Много е смешно натовски генерал да говори такива неща, той би трябвало да разбира, че войната не зависи от този, който е жертва, а зависи от този, който е агресор. 

Изглежда, че в българското общество не е “Свобода или смърт!” – свободата няма толкова голямо значение. Във фолклора на България това се възпява, пише се, цени се това да си свободен, да пребъдеш. България стана независима държава, а в Украйна се борим точно за това. Искрено не разбирам как много хора в България не осъзнават това. В последните няколко дни съм в България и не знам как стана така – срещнах таксиметрови шофьори и хора на улицата, които ме разпознават и които ме обиждат с някакви расистки коментари: “Върви си вкъщи, върви си в Украйна, какво търсиш тук”. А аз не живея тук, дойдох за няколко дни, за да отметна работни задачи. Това е и една от основните причини, поради които не се местя да живея в България. Много украинци се върнаха назад и предпочетоха да са под бомбите, но да не живеят в България, защото е обидно да чуваш това нещо – идваш ранен, загубил всичко, идваш в прародината България, надявайки се на подкрепа, на разбиране, на изслушване, обаче виждаш отношение, което те връща към бомбите. Оказва се, че там е по-комфортно за твоя дух, за твоите ценности. 

Най-страшното е, че в България няма никакви инструменти за реагиране. И при нас има някакви копейки, агенти, те са все пак по-малко, защото вече 3 години се изчистват. Но в Украйна има законни мерки за сигурност и безопасност. Аз зная, че ако нещо ми се случи в Украйна, мога да взема мерки, да подам жалби. Имах такива ситуации, органите на реда ми помогнаха да се защитя. Тук не зная към кого да се обърна, кой би ми помогнал. 

Имах един случай с таксиметров шофьор, който говореше безумни обиди и лъжи. А заговорихме за Украйна и Русия, защото беше пуснал радиото – вървеше интервю. Преди войната и у нас медиите бяха причината да има руска пропаганда – тя се лееше безконтролно от медиите до 2014 г. До 2022 г. също навлизаше в достатъчно голям обем. Виждам, че това се случва в момента в България. Това не е друга гледна точка, това е лъжа. Някои журналисти си мислят, че представят друга гледна точка, но това не е така – това е просто лъжа. Лъжите за Украйна във вашите медии са повече от истината, от фактите. И един прост пример – предлагах моя филм  "Писма от войната. Писмо 1. Пулсът на Украйна" на всички телевизии, предлагахме и филма на Сергий Зейналов “Спаси”. И не успяхме – нашите филми ги няма в ефир, защото са прекалено про-Украйна, прекалено пълни с истини, не съответстват на лъжата. Не знам дали медиите разбират последиците от това – колко опасни са те.

Интервю на Илияна Маринкова