Апостола раздава автографи или как се сбъдват кошмарите

Стъписах се: плюем се всеки ден, наричаме се как ли не, подозираме се, нехаем за държавата, преебахме всичко читаво, каквото бе останало в страната, а Апостола ни хвали. Бре, мама му стара. Нещо не ми се връзва. Дяконе, рекох на свой ред, ама ти нещо да не си се объркал. Не виждаш ли, че хората живеят зле, че има бунтове всеки ден, турците са във властта от години, краде се и се граби като за световно, политическият башибозук опоска държавата, а циганетата са 10:1 спрямо българчетата. Апостола ме погледна, тънка усмивчица озари лицето му: „Не е страшно това, а даже хубаво. Едно време крадяха и турците, и българските чорбаджии. Докато се справим, бая кръв се проля и от двете страни. Сега гледам – има мир. Имаше едно време и някое и друго изнасилване, но те и сега не са по-малко. Само че тогава братът режеше главата на хаирсъзина и нещата се уталожваха. Сега си имате съд, прокуратура и следствие – все демократични институции, които спазват закона. Това е добре. Имате си и читаво МВР, където дисциплината е на ниво. Не като едно време – Димитър Общи си науми да обере хазната и туй то. Знаем какво стана после. Сега хазната е в добри ръце..."
Слушах и не вярвах на ушите си. Апостола, бащицата наш, иконата българска, ми говори нелепици, а ония сноби със снимащите джиесеми пак налитаха за автографи. Левски им се усмихваше кротко. Сякаш знаеше, че всички много го уважават, най-вече политиците. Във всеки кабинет си го бяха увисили над главите като етикет за качество. Щом си турил Левски на стената, значи си добър и честен човек. Бях си представял, че ако можеше Дякона да ги види какви са продажници, крадци и мошеници, ще изрече някоя тежка дума и ще се обърне в гроба. Същият, който така и не открихме толкова години.
Доплака ми се. Единственият българин, в който не се съмнявах и таях надежда, че ще ни помогне по някакъв начин, ме беше предал. Сините му очи не пронизваха мекеретата, русите му коси не се вееха до байрака с онова магическо „Свобода или смърт”. Щом Апостола ни изостави, спукана ни е работата, - помислих си, задавяйки се в сълзи...
В този миг се събудих. Цялото ми тяло бе плувнало в студена пот, въпреки минусовите температури в спалнята с откачени радиатори. Откъм хола долитаха телевизионните гласове на политици, социолози, бизнесмени – все отбрани люде, каймакът на нацията. Затътрих крака към банята. Вече под душа чух неземен глас: „Не преяждай вечер! Не гледай „Великите българи”, „Биг Брадър” и петъчния парламентарен контрол! Не обувай обувки, които ти стискат и няма да сънуваш кошмари.” Знаех си че така ще стане, но не исках да си го призная. Дякона няма да дойде. Трябваше да се оправям сам. След минути, с още мокра глава, се изнизах край изникналите през нощта строежи и поех накъдето ми видят очите. Въпросът е дали този път минава край славното бесило. Кой знае, кой знае...