Детерминистична изповед на една българска овца

Паша тази година няма да има. Каквото ни хвърлят в яслите – това. И много се засили варденето – личи как ни следят и слушат. Онзи ден един млад коч удари с рога портата и излезе на зелено. Повече не се върна. Бързо уврял, - чухме да си говорят чобаните на другия ден. Аз и колежките се отказахме от мечтите за прясна тревица. Бой, стриганье и шоу програми по телевизора – това е новата концепция в овцевъдството.

Този път стигнаха до дълбините на овчия живот – снимат с камери дори сакралния момент на мърленето (оплождането)… Не остана свято нещо. Беее…

Много от нашите ще дадат фира по Великден. Тази година обаче, говорят овчарите, не се знае дали ще ни пишат като жертви на яденето и пиенето с няколко молитви в паузите, или овчарчето Горанов ще ни отчете като загуби от коронавируса. Май второто ще е, щото ще падне келепир от централната евроферма. Как се повтарят нещата само… Едно време веригата бе: стада, кошари, ТКЗС, над него АПК, коeто се отчиташе на първия държавен и партиен овчар. Той – на Москва. Сега рапортуването е в Брюксел. Или Вашингтон?... Май и в Анадола дават отчет… И в Москва, чувам… Не е лесно и на овчарите.

Но да си дойдем на блеенето… Най-много ме боли като видя сърдитите лица и заплашителните гласове на сейбийте. Всеки се надпреварва да заплашва, да маа с гегата. Доят ме, стрижат ме, колят ме – такава е овчата орисия. Полезна съм още като жива, а не като свинята – след смъртта. По-полезна съм от доста хора, ако щете. Но защо са толкова лоши?! Във филмите дори на смъртните им дават ядене по желание, изповед, последна дума… Преди се чуваше кавал, някой подхване песен, кучетата тичат покрай нас – семейство сме, а птиците се вият нависоко и огласят простора. Защо сега е тая лошотия, беее?... Само тоягата и овикване, еле откакто се появи коронавируса. Тормоз и закани. Ама овцата е кротко същество, бее, разбира от една дума. И нали трябваше да има морков, освен тояга. Него главният овчар ли го изяде?

Гледам свъсените вежди и чувам грубите гласове на чобаните – овълчили са се. Сърцето ми се свива, а в овчата ми глава звучи Борис Машалов и оная неговата… „Заблеяло ми агънце“… Не било детерминизъм… Те ще ми кажат. Може да съм овца, черноглава плевенска или каракачанка, но свободната воля не ми е чужда. Душа нося. Децата ми вземат като кръвен данък за кефа на хората… Бее…Искам само малко уважение. Толкова ли е трудно, чобанино?

Забрави ли, че Христос се роди в кошара?

Емилия Кирова