Спектакълът обаче се състои. Артистите изнасят програмата си, оркестърът засвирва, а церемониален меч е поднесен на никого. Събитие без адресат – ритуал, организиран за власт, която вече е куха.

Тази сцена е симптоматична за „Тъмната страна на Земята“ – новата книга на Михаил Зигар за упадъка и разпадането на Съветския съюз. Опирайки се на архивни изследвания и интервюта с ключови фигури, авторът описва общество, в което вярата в комунистическия идеал се е изпарила толкова дълбоко, че самата държава започва да се разпада отвътре. От този срив през 1991 г. не се ражда демократична Русия, а днешният управляващ елит – хора, които не вярват в нищо отвъд собственото си оцеляване, власт и богатство.

Зигар настоява, че книгата му не е за икономически модели или политически системи, а за изборите, които хората правят в моменти на исторически срив. Това е история „отдолу нагоре“, изградена от фрагменти от живота на обикновени съветски граждани – злодеи и жертви, герои и бюрократи, поети и войници. Целта не е да се предложи едно голямо обяснение, а да се натрупат свидетелства, докато се очертае ключовата теза: когато вярата в идеалите рухне, на нейно място не идва свобода, а цинизъм.

Формално книгата напомня „народната история“ на Светлана Алексиевич, но Зигар използва този подход, за да стигне до по-мрачен извод. Разпадът на СССР не води до морално пречистване или обществен катарзис. След десетилетия живот в името на държавата хората не се обръщат към гражданска отговорност, а към бягство – към настоящето, към личното, към удоволствието. Колективното и политическото отстъпват място на инфантилен егоизъм. Именно от това поколение по-късно се оформя днешният богат и влиятелен елит – хора без емпатия към съседите си и без задръжки към насилието, независимо дали го упражняват или наблюдават.

Зигар безпощадно демистифицира фигури, които дълго са били възприемани като морални ориентири. Александър Солженицин е представен не като пророк, а като тесногръд идеолог, все по-привързан към православно-националистическа визия за Русия. Тази идея – че свободата на религията и литературата не предполага свобода на политическата организация – звучи тревожно познато днес в речите на Владимир Путин.

Горбачов е трагична, но ограничена фигура – човек, привързан към контрола и фатално нерешителен пред нарастващото насилие по периферията на империята. Борис Елцин изглежда още по-зле – амбициозен, безпринципен и постоянно пиян, празен политически съд, в който бързо се настанява авторитарният рефлекс.

Противно на западната представа за „мирен край“ на Студената война, разпадането на СССР в разказа на Зигар е пропито с насилие. Перестройката не е плавен преход, а имплозия, доминирана от националистически сили и масови сблъсъци.

Погромите в Армения и Азербайджан, „Кървавата неделя“ в Литва, бруталните репресии в Грузия – всичко това се случва с мълчаливото или прякото одобрение на държавата. В Баку през януари 1990 г. цивилни са пребивани, изгаряни и хвърляни от балкони. Десетки загиват, без ясен брой и без отговорност.

Това насилие не изчезва с формалния край на СССР. То просто се отдръпва, за да избухне отново – първо в Чечения при Елцин, а по-късно в Украйна при Путин. Така корените на днешната война не са отклонение, а продължение.

Авторитаризмът не се появява внезапно – той е логичен продукт на разпад без катарзис.

В епилога Зигар обобщава тази история с болезнена яснота: „Вяра, живот, смисъл – всичко е унищожено.“ Това, което изглежда като демократичен триумф през 90-те, се оказва кратък, почти илюзорен момент, преди завръщането на цинизма, култа към силата и презрението към човешкия живот. Книгата показва не само края на Съветския съюз, но и защо този край не доведе до свобода. Без вяра и без морално скъсване с миналото Русия не излиза от авторитаризма – тя просто сменя формата му.